Deep Purple

Заглавие: Deep Purple Пет Юли 09, 2010 7:45 pm

Дийп Пърпъл е британска рок група, основана през 1968 г. Те са една от първите и най-известни хард рок групи в историята, и са считани от мнозина за пионерите на хеви метъла. Според легендата „Дийп Пърпъл“ е името на любимата песен на бабата на Ричи Блекмор, песен на Питър Де Розе.

В първия състав на Дийп Пърпъл са Ричи Блекмор на китарата, вокалиста Род Евънс, Ник Симпър на баса, Джон Лорд на клавишите и Иън Пейс на барабаните. Важен поддръжник в ранните дни на групата е независимият продуцент Дерек Лоурънс, доведен от Блекмор, който познава Лоурънс от дните си като член на The Outlaws. Лоурънс помага за ранното развитие на групата представяйки на Бен Нисбет, шеф на Feldman's music publishers. Той от своя страна представя младата група на американската мултимедийна компания Tetragrammation, с която подписват за Северна Америка и Япония, а с EMI за Великобритания, Европа и останалия свят. Подпомогната от Дерек Лоурънс групата влиза Pye Studio в събота на 11 май и за два дни записва дебютния си албум. Следващият понеделник албумът е ремастиран. В Щатите Shades of Deep Purple излиза през юли 1968, а във Великобритания през септември. Албумът има определен чар и е точна снимка на Дийп Пърпъл през 1968.

Групата държи дебютния и сингъл да е "Help", докато Tetragrammation залага на кавъра "Hush". Това е и правилният избор, който издига групата до номер 4 в американската класация, а албумът достига до завидната 24 позиция. Сингълът обаче се проваля в родната Англия.

Възползвайки се от успеха на първия проект, групата записва втория албум, The Book of Taliesyn още преди да посети за първи път Щатите, където свирят на прощалното турне на Cream. Следващият сингъл отново в кавър, този път версия на "Kentucky Woman" на Нейл Даймънд. Това е вторият им хит в САЩ. Въпреки успехите, Дийп Пърпъл имат проблеми в редиците си. Джон Лорд и Ричи Блекмор са повече от доволни един от друг, но Иън Пейс чувства, че традиционния рок' енд рол начин на бас свирене на Ник Симпър не се връзва с тежката посока, по която искат да поемат. Още повече че повлияният от Елвис Пресли начин на пеене на Род е отлично подходящ за балади, стандартни или кабаретни изпълнения, но не и за прогресив рок група, в която Лорд и Блекмор искат да се превърнат.

Ридаещите, хармонично разстроени китари, подплатени от мощни барабани и добре изгледащ, ревящ певец са на дневен ред и точно това искат и младежите от двете страни на Атлантика. Иън Гилън е най-подходящият за работата, когато Гилан отива да се срещне с Джон Лорд, той убеждава приятеля си Роджър Глоувър , басист на Episode Six, да дойде с него и да покаже някои от идеите си на Лорд. За изненада на Глоувър, Лорд възприема добре музикалните предположения и му предлага да се присъедини към Дийп Пърпъл. Новият състав започва репетиции в Hanwell Community Centre в Лондон. Всичко това, разбира се, се върши тайно, тъй като Ник Симпър и Род Еванс нямат представа какво се случва.

Трети и последен албум от първия състав на групата, едноименният Deep Purple, е записан и издаден почти незабелязано. Албумът няма никакъв успех в Америка, а в Англия дори не влиза в класациите. Дийп Пърпъл изнасят последния си концерт с Род Евънс и Ник Симпър на 4 юли 1969 в Кардиф. Три седмици преди това новият състав на Пърпъл с Гилан и Глоувър са направили първия си общ запис "Hallelujah", който излиза на сингъл през юли.

Вторият състав на Дийп Пърпъл дебютира на живо в Speakeasy Club в Лондон на 10 юли същата година. Дийп Пърпъл номер II, включващ гласа на Иън Гилън, както и Блекмор, Лорд, Глоувър и Пейс, ще се превърне в най-стабилния състав на групата в близо 40 годишната им история и ще положи основите на бъдещата легенда.

През септември 1969 година Джон Лорд получава възможността да осъществи мечтата си, когато музикантите поставят Concerto for Group and Orchestra в лондонската Royal Albert Hall. Нужното представяне е добре дошло и ще разсее схващането, че Дийп Пърпъл са поп група, която свири само кавъри. По това време на мода са прог рок групи като ELP, King Crimson и Yes, които успешно съчетават традиционната рок форма с класически теми. Събитието се предава по телевизията и включва 110 членен оркестър с диригент Малкълм Арнолд. То помага за вдигането на имиджа на групата в Англия, макар че публиката не е много сигурна как трябва да реагира на музкиата, която чува. След концерта групата започва записи на албума, който ще се превърне в първия от множеството техни рок класики.

Юни 1970 е повратна точка в историята на Дийп Пърпъл. Групата е подпомогната от младия инженер Мартин Бърч, асистирал на по-ранните им записи. Deep Purple in Rock е истинска повратна точка в кариерата им, влизайки в класациите на 27 място и достигайки до 4-та позиция в британския хит парад — първият им албум в родните класации останал там цяла година. Групата има изградена огромна фенска маса, благодарение на непрекъснатите си концерти още преди да издадат албума. Всяка песен от него е класика, от връхлитащото интро до "Speed King", от " Blood Sucker" до "гвоздея" на Иън Гилън " Child in Time". Доказателство за силата на албума е фактът, че по-голямата част от него все още фигурира в лайф сетовете на Пърпъл. Въпреки успеха на албума звукозаписната компания се оплаква, че не може да чуе сингъл от него. Както останалите прогресивни групи Пърпъл нямат никакъв интерес в издаването на сингли и трупането от крещящи тийнейджъри. Групата продуцира "Black Night", която първоначално смятана за погребана композиция, която може и да бъде включена като Б-страна. Песента, в която има риф от "Summertime" на Рики Нелсън бележи топ 10 хит на групата в Англия и първото им участие в "Top of The Pops". Вторият им хит в Англия, "Strange King of Woman", с първото официално британско турне през февруари и март 1971. Песента не е включена в следващия им албум, който по финансови причини е и последният, записан в Англия. Fireball, наследникът на "...in Rock", си остава малко позабравена класика, излязла между безспорно двата най-известни албума на Пърпъл. "Fireball" излиза през септември и е първия номер 1 албум на групата, помагайки им да възстановят американския си успех. Образно казано те измислят израза "Speed Metal" ("Бърз Метал"), от името на заглавното парче, което излиза на сингъл с още една песен от проекта - "Demon's Eye".

През декември групата се събира в Монтрьо, Швейцария, за да запише най-известния си албум, Machine Head, използвайки мобилното студио на Ролинг Стоунс, отново с Мартин Бърч зад "волана". Групата възнамерява да осъществи записите в "The Casino", но се оказва, че трябва да намерят друго място, тъй като "Казиното" е запалено по време на концерт на Франк Запа от фен със сигнална ракета. Случката вдъхновява Пърпъл за най-известната им песен, "Smoke on the Water" изграден върху риф, който отдавна е в главата на Блекмор, саморазкриващ текст на Гилън и заглавие, хрумнало на Глоувър. Албумът е завършен в близкия "Grand Hotel". Освен "Smoke on the Water", Machine Head и бъдещи концертни фаворити "Highway Star", "Space Truckin" и "Lazy". "Never Before" е издадена като сингъл, заедно с "When a Blind Man Cries" като Б-страна, която не е включена в албума. Machine Head излиза през лятото на 1972, отново оглавява класациите в Англия и достига до номер 6 в Америка.

Този албум е първото издание на собствения лейбъл Пърпъл Рекърдс, разпространявана в Англия от EMI, а в Америка от Warner. Излизането на албума съвпада с концерта през юни в лондонския Rainbow Theatre и влиза в Книгата на Рекордите на Гинес като "най-шумния в света". В Япония са записани 3 концерта на групата, първоначално само за издаване на местния пазар, но големият комерсиален потенциал на албума води до световно издание. [[Made in Japan" излиза през декември 1972, и е първото от множество официални лайв издания, убедително представяйки групата по време на комерсиалния им връх и поредния световен хит. Двойния лайв албум се превърща в образец за това как трябва да се продуцира лайв запис. Скрити за феновете остават влошените отношения между членовете въпреки огромните продажби.

През декември 1972 Иън Гилън вече си е подал оставката, но е убеден да остане в групата през следващите 6 месеца, заради уговорените концерти и представянето на вече записания албум Who Do We Think We Are. " За какви се мислим". Студийните записи първоначално са направени в Рим през 1972 г., но единствената готова песен е "Woman From Tokyo". Албумът е завършен през октомври във Франкфурт отново в подвижното студио на Ролинг Стоунс. Въпреки че успехът на "Woman From Tokyo" е безспорен, песента не е издадена на сингъл в Англия. Безспираната мелачка от запис-турне-запис-турне-запис-турне без почивка се отразява сериозно на музикантите, водейки до търкания между Ричи Блекмор и Роджър Глоувър. Глоувър, който е отлъчен от групата, разбираемо не е много щастлив, като научава че Блекмор ще напусне групата, ако той не бъде уволнен, но така и не става ясно защо китаристът е против него. Гилън, Лорд, Глоувър, Пейс и Блекмор свирят за последен път заедно на 29 август 1973 в Осака, Япония, и дори позират пред хотела си за последна снимка.

Всичко около състава е тихо до септември, когато започва новата ера в историята. Още преди да започнат да търсят нов певец Блекмор, Лорд и Пейс вече имат на ум заместник на Глоувър. Тримата са впечатлени от басиста и вокалиста Глен Хюз, фронтмен на триото Trapeze. Хюз, добър певец и автор на песни, настоява, че може да е повече от наемник и пожелава да допринася идейно за групата. Но Дийп Пърпъл се нуждаят от вокалист. Иън Пейс прослушва една касета и остава силно впечатлен от вокалиста Дейвид Ковърдейл. И така се урежда среща между него и групата. Седмица по-късно Ковърдейл е осведомен, че получава работата. Групата се завръща в Монтрьо през ноември, за да запише Burn, който излиза през февруари и е най-силният след Machine Head. Ентусиазмът на новите членове на групата се отразява добре върху "старите пушки" и между Блекмор и Ковърдейл се заражда силно сътрудничество, най вече за блуса "Mistreted". За заглавното парче Блекмор записва един от удивителните си рифове, а концепцията за двама водещи вокалиста работи по възможно най-добрия начин. Песента се превръща в новото парче за откриване на концерти. "Might Just Take Your Life", следващият сингъл от албума, излиза през март и е последван от турне в Англия през май, единственото, което този състав на групата предприема.

Преди края на годината третият състав на Пърпъл вече е записал и издал втория общ албум. Мненията за Stormbringer са смесени. Записан е в Мюнхен през август 1974 и е издаден през декември. Заглавната песен е класически Пърпъл и е силна колкото която и да е друга композиция от предишните албуми. Но въпреки това става ясно, че Блекмор е замесен много малко в направата на записа. Между него и Ковърдейл има търкане. Дейвид вече е спечелил достатъчност увереност да води сам групата и не без основание твърди, че ръководи Дийп Пърпъл. Проблеми има и с Хюз, който иска да е център на вниманието и да поделя равна част от вокалите. Любовта на Глен Хюз към фънка и предпочитания от Ковърдейл блус започват да се вмъкват в звука на групата. Новата посока не се харесва на всички, най-вече на Ричи Блекмор.

Последният концерт на Дийп Пърпъл с Блекмор е на 7 април 1975 в парижката зала Олимпия. Мениджъра предвидливо наема мобилно студио, в което да бъдат записани последните концерти. Записите са издадени през 1976 като Made in Europe. Всъщност Джон Лорд и Иън Пейс са съгласни да прекратят работа, но са убедени да намерят друг китарист от жадните за слава Хюз и Ковърдейл.

Дейвид Ковърдейл предлага младия американец Томи Боулин за заместник на Ричи Блекмор. Come Taste the Band излиза през декември 1975 г. С приемането на Боулин групата вече разполага не само с добър трети вокалист, който активно участва в написването на песните, но и с китарист с напълно различен и новаторски подход от предшественика си.

Проблеми се появяват, когато четвъртият състав на Пърпъл тръгва на турне и става ясно, че Боулин е наркоман. Наркотиците никога не са били част от пъстрата история на групата, тъй като никой не би могъл да си представи как Ричи Блекмор или Джон Лорд ще се разбере с войнствен барабанист или вокалист, който е твърде вцепенен да излезе на сцената. Концертите стават непостоянни, в зависимост здравословното състояние на новия им китарист. Хюз започва подобна битка с наркотиците. През 1975 г. излиза Last Concert in Japan, запис от 15 декември 1975 г. в Токио. Състав номер четири на Пърпъл прави последния си концерт в ливърпулския "Empire Theatre на 15 март 1976 г., в края на краткото британско турне. Личните навици на Глен и Томи са се отразили на изпълнията на групата по време на последното им турне, което не без основание не се харесва на останалите. Групата решава, че е време да се разделят. На 12 март 1976 г. Пърпъл Рекърдс издава "You Keep On Moving", песента, която плавно закрива албума. Официално изявление не е направено, но Боулин ясно показва, че не е на линия, ако има нов албум на Дийп Пърпъл. Томи Боулин умира от свръх доза хероин в хотелската си стая в Маями на 4 декември 1976 г.

Заглавие: Re: Deep Purple Пон Май 30, 2011 7:33 am

Първият ми голям концерт беше на DP - PURE LOVE <3 2005 година като идваха в Каварна. Вече бях слушал доста, доста неща за 3 години, през които слушах рок и метъл дотогава и определено са една от групите, които винаги ще харесвам супер много. Още не бях много наясно с дискографията им и промените в състава (е имах си някакви идеи), но музиката..По него време имах от скоро интернет и скоростта беше безобразно ниска, а нетът ограничен. За щастие имах безплатен DC++ градска свързаност от доставчика ми и от там теглех всичко, което ми трябваше. И нали съм си music geek още тогава се запалих супер много по концертите (и досега си оставам голям фен, както и буутлегър) и теглех някакви на Металика, на Mr Big и т.н. Та един ден през лятото на 2004 ми попадна California Jam на Deep Purple. Както споменах скоростта беше зле.. sucks hard time.. нещо от сорта на 7-8 до 10-20 кб/с и един концерт от 700 мб го чаках по цял ден, че по някой път и 2-3. Та този беше от дълго чаканите. Накрая се изтегли и като го пуснах - Дейвид Ковърдейл, млад, с един чарлстон, супер много енергия и свястна прическа. Забиха Burn за начално парче - просто велико, не можех да повярвам на очите и ушите си. Та тогава вече напълно се запалих по DP.

Любим период не мисля, че имам - Блекмор е неземен, нечовек, но и Стийв Морз е такъв, просто Ричи е обзет от една мистичност, докато Морз е просто един невероятно добър китарист. Ковърдей, Гилън или Джо Лин Търнър - тук вече не мога да избера..може би Йън Гилън е на първо място, а Търнър на трето. С Дейвид имат страхотни парчета, но са доста по-блусарски, но и там си имат своите диаманти. Burn, Stormbringer, Mistreated естествено..както и много любими са ми You keep on moving и This time around. Щях да забравя и най-известната - Soldier of fortune xD

PS: Стана доста дълго мнение, дано има и други фенове на DP, че да не си пиша сам, ще пиша и още (;

» Почина Джон Лорд, основателят на Deep Purple
» HIM - Bury me Deep inside your Heart