Pink Floyd

„Пинк Флойд“ е британска рок-група, известна със своите многопластови композиции, задълбочени текстове, звукови експерименти, интересни обложки и изпипани до съвършенство шоута. В чисто финансов аспект групата е един от най-успешните проекти в шоу-бизнеса, като се счита, че е продала приблизително 75 милиона копия от албумите си в САЩ и над 300 милиона в света.



Групата Пинк Флойд, наричана отначало Пинк Флойд Саунд (The Pink Floyd Sound), първоначално се състои от Боб Клоуз (Bob Klose) (соло китара), Сид Барет (Syd Barrett) (вокал, ритъм китара), Ричард Райт (Richard Wright) (клавишни, вокал), Роджър Уотърс (Roger Waters) (бас китара, вокал) и Ник Мейсън (Nick Mason) (ударни), и е наречена в чест на двама блус музиканти, Пинк Андерсън (Pink Anderson) и Флойд Каунсъл (Floyd Council). В началото групата изпълнява кавъри на балади в стил ритъм енд блус, като напр. Луи, Луи (Louie, Louie). Тъй като Сид Барет започва да пише музика, повлияна повече от американския сърф рок (surf rock), психеделичен рок (psychedelic rock) и британската своенравност, хумор и литература, твърдо ориентираният към джаза Клоуз напуска доста стабилната четворка, която остава в тази конфигурация за няколко години.

През март 1967 излиза първия сингъл на групата Arnold Layne (Арнолд Лейн), който заема 23-то място в британския хит-парад, но предизвиква малък скандал в пресата и по радиото заради съдържанието. Песента разказва за човек, който краде нощно време бельо от просторите. Вторият сингъл See Emily Play (1967) (Виж как играе Емили) се оказва още по-успешен и достига 6-то място в британския хит-парад.

Звукът на групата се втвърдява до известна степен през 1968 г., когато китаристът Дейвид Гилмор (David Gilmour) се присъединява към нея. През 1969 г. Сид Барет получава психично разстройство, дължащо се на продължителна употреба на халюциногенни средства (особено ЛСД). Състоянието на Барет става все по-малко предсказуемо, концертите на групата стават все по-несигурни и другите членове на групата просто спират да вземат Барет на концертите, а Уотърс и Гилмор заемат мястото му на соло вокал.

Сид Барет написва повечето композиции за първия албум, The Piper at the Gates of Dawn (Свирачът при изгрев слънце) (1967), чието име е заимствано от книгата за деца на Кенет Грейъм Шумът на върбите (The Wind in the Willows), но приносът му към втория, A Saucerful of Secrets (Чиния, пълна с тайни) (1968), е малък, което кара групата да поеме в нова посока. Със загубата на основния си автор на песни, групата се възприема като губеща фокуса и характерното си звучене: следващият двоен албум Ummagumma (част от който е записана на живо в рок-клуб Мадърс (Mothers) в Бирмингам през 1969) е смесица от записи на живо и необработени експериментални студийни записи, правени от членовете на групата, като всеки запис представлява солов проект и заема половин страна от плоча (жената на Мейсън дава своя не твърде успешен принос като флейтистка).

Албумът Atom Heart Mother (Майка с атомно сърце) (1970) достига първо място в класациите на Великобритания. Днес някои го считат за отживелица от психеделичния период, а Гилмор го описва като звучене на група, „лутаща се на тъмно“. Едноименната песен дължи много на аранжимента на Рон Гийсин (Ron Geesin).

Пинк Флойд издава албуми със саундтракове към няколко филма, първият от които е More (Повече) на Барбет Шрьодер (Barbeth Schroeder) през 1969. В края на 1960-те те се увличат по по-тежкия звук. Някои композиции, като напр. Nile Song (Песента на Нил) от албума More, звучи внушително дори на фона на грънджа (grunge) от 1990-те или съвременния ню метал.


През 1970 г. Пинк Флойд издава и албум със саундтрак към филма Забриски Пойнт (Zabriskie Point) на Микеланджело Антониони.

Звукът на групата е значително по-фокусиран в албума Meddle (Намеса) (1971), чиято 23-минутна епична балада Echoes (Ехо) се счита днес от много критици за една от най-добрите творби на Пинк Флойд. Този албум включва още и изпълнената с настроение композиция One of These Days (Един от тези дни) (считана сега за концертна класика, с изкривен, безплътен вокал) и St. Tropez (Сен Тропе) в стил поп-джаз. Впускането на групата в експерименти и изпробването на нововъведения е отразено в Seamus (Шеймъс) (първоначално Mademoiselle Nobs), композиция, в която соло вокалът се изпълнява от руска хрътка.

Малко известният албум Obscured By Clouds (Забулено от облаци) е издаден през 1972 като саундтрак към филма La Vallee (Долината). Албумът няма хитове № 1, но композиции като Wot's...uh the Deal (К’во става), Childhood's End (Краят на детството), Free Four (Свободна четворка) и Stay (Остани) се смятат за изключителни произведения от техния обширен репертоар.
Pink Floyd, 1973

Въпреки че групата изобщо не е ориентирана към издаване на хитове на сингли, нейната композиция Money (Пари) от постигналия солиден успех албум Dark Side of the Moon (Тъмната страна на Луната) (1973) стига първо място в класациите на САЩ, и което е по-важно, остава в челните 100 за повече от десетилетие, като чупи много рекорди по пътя и прави албума един от най-продаваните на всички времена. Самият албум Dark Side of the Moon е концептуален албум, разглеждащ теми като умопомрачение, невроза и слава, който поради използваната нова 16-пистова записваща техника на студиото Аби Роуд и огромното време, отделено от инженера (Алън Парсънс), налага нови стандарти за точно възпроизвеждане на звука. Албумът Dark Side of the Moon става източник и на упорита градска легенда, според която той е нещо като синхронизиран саундтрак към филма Магьосникът от Оз (по-късно Дейвид Гилмор отрича албумът да има нещо общо с филма).

Албумът Dark Side of the Moon и последвалите го три албума: Wish You Were Here (Бих искал да си тук), Animals (Животни) и The Wall (Стената) често се смятат за върха в кариерата на Пинк Флойд. Първият от тези албуми, Wish You Were Here, издаден през 1975, е в памет на Сид Барет, а текстовете му и посрещнатото с критика инструментално изпълнение Shine On You Crazy Diamond (Продължавай да блестиш, ти, безумен диамант), както и класическата едноименна композиция, са свързани изключително с последствията от неговото психично разстройство.

През 1977 г. и след издаването на албума Animals музиката на групата все повече се подлага на критика от някои клонове на течението пънк рок (punk rock), които я смятат за твърде вяла и претенциозна, с течение на времето изгубила простотата на ранния рокендрол. Албумът Animals съдържа доста дълги песни, обединени около тема, взета отчасти от Животинска ферма на Джордж Оруел, където герои са свине, кучета и овце като алегория за съвременното общество.

Епичната рок опера The Wall (1979), създадена главно от Роджър Уотърс, събужда отново интереса към Пинк Флойд и носи възторжени отзиви за групата и още един хит – песента Another Brick in the Wall (Още една тухла в стената) с популярните си фрази We don't need no education, we don't need no thought control (Не се нуждаем от никакво образование, не се нуждаем от никакъв контрол на мисленето). Изключителната композиция Comfortably Numb (Удобно вцепенен), неиздадена на сингъл (и интересно, мразена и от Уотърс, и от Гилмор), става крайъгълен камък за радио плейлисти на класически и албумно ориентиран рок и до днес се смята за една от най-известните песни на групата. Тя е единствената песен от първите четири концептуални албума на Пинк Флойд, която е отделена с пауза от предходната и следващата песен. Албумът става основа за шоу, което се представя на турне, но поглъща огромни средства и води до финансова загуба. По това време Роджър Уотърс увеличава своето артистично влияние и затвърждава лидерското си място в групата, предизвиквайки чести конфликти с останалите членове и принуждавайки Ричард Райт да напусне групата (той се връща за няколко концерта на живо, но срещу фиксирано възнаграждение и по този начин става единственият член на Пинк Флойд, който изкарва пари от шоуто The Wall, защото останалите трябва да покриват прекалено големите разходи). Копродуцент на албума е Боб Езрин, приятел на Уотърс, който участва в написването на композицията The Trial (Процесът).


Албумът The Wall остава в списъка на най-продаваните албуми цели 14 години. През 1982 г. по него е направен филм, чийто сценарист е Роджър Уотърс, а режисьор е Алън Паркър. Във филма участва основателят на групата Бумтаун Ратс (Boomtown Rats), Боб Гелдоф, а анимацията в него е дело на забележителния британски карикатурист Джералд Скарф (Gerald Scarfe).


През 1983 г. е издаден албумът The Final Cut (нееднозначно заглавие, превеждано различно: „Последният удар“, „Краят“, „Последната рана“ и дори „Последен монтаж“!). Тонът му е дори по-мрачен от този в The Wall. Албумът The Final Cut изследва отново много от темите на The Wall, засяга актуални тогава събития и отразява гневното отношение на Роджър Уотърс към участието на Великобритания във войната за Фолкландските острови, най-вече с композицията The Fletcher Memorial Home (Домът „Флетчър“), както и опасността и страха от ядрена война в композицията Two Suns in the Sunset (Две слънца залязват). Макар и издаден като албум на Пинк Флойд, проектът изцяло е доминиран от Роджър Уотърс и става прототип за звука и формата на по-късните солови проекти на Уотърс. Според стандартите на Пинк Флойд, албумът постига умерен успех и има един по-малък радио хит — Not Now John (Не сега, Джон).

След издаването на албума The Final Cut членовете на групата поемат по самостоятелни пътища, като Уотърс и Гилмор издават соло албуми. През 1987 г. обаче Гилмор се опитва да възроди групата с Ник Мейсън. Следва остър юридически спор с Роджър Уотърс (който напуска групата през 1985 г.), но Гилмор и Мейсън получават правото да издадат албум с името на Пинк Флойд (Уотърс обаче получава правата върху някои традиционни за Пинк Флойд художествени средства и почти целия албум The Wall). Ричард Райт се присъединява отново към групата по време на записите на албума A Momentary Lapse of Reason (Краткотрайна загуба на разсъдък) като студиен музикант на седмична заплата. Ричард Райт е член на групата и при издаването на албума The Division Bell („Камбана на раздялата“ или „Дивизионна камбана“) през 1994 г. и последвалото го турне. Последната записана песен от музикантите е „High Hopes“ и неслучайно е сложена последна в списъка от песните.

Всички членове на Пинк Флойд издават соло албуми, които постигат различна степен на успех сред критиката и на пазара. Албумът Amused To Death (Развеселен до смърт) на Роджър Уотърс е хвален изключително много.

През 1990-те някои хора (най-вече Трент Резнър и Джим Коти (Jim Cauty) от групата KLF) издават контрабандно транс ремикси на албумите More, Atom Heart Mother, Meddle, Obscured By Clouds, Dark Side of the Moon, Wish You Were Here (преиздаден и по-късно), Animals, The Wall, A Collection of Great Dance Songs, The Final Cut, A Momentary Lapse of Reason и The Division Bell.

Пинк Флойд са прочути със своите пищни сценични шоута, в които тяхната музика се комбинира с визуални ефекти над сцената и в които изпълнителите са почти второстепенни по значение. Това е главната тема по време на турнето с шоуто The Wall, в което първата песен се изпълнява от наети изпълнители, носещи гумени маски на лицата си (успешно доказвайки, че групата не е известна по лицата на отделните изпълнители). По-нататък в шоуто между публиката и групата се издига огромна стена, която на финала бива взривена. Това шоу се създава наново от редица гостуващи изпълнители (като Браян Адамс, Скорпиънс, Ван Морисън и др.), събрани около Роджър Уотърс през 1990 г. сред руините на Берлинската стена.

Пищните сценични шоута са характерни и за рок групата Дизастър Ериа (Disaster Area – район на бедствие), която създава най-силния шум във вселената и използва слънчеви изригвания за ефекти по време на шоутата и която е измислена от Дъглас Адамс в неговата поредица Пътеводител на галактическия стопаджия. Дъглас Адамс е личен приятел на Дейвид Гилмор и се появява веднъж като гостуващ китарист по време на турнето с шоуто P.U.L.S.E.

Пинк Флойд не издава нито един студиен запис след The Division Bell (1994) и групата още не се е разпаднала официално, но пък и няма дори слухове за издаване на нов албум. Единствените прояви на групата след The Division Bell са издаване на албум с компилации на изпълнения на живо от техните концерти през 1980 и 1981, озаглавен Is There Anybody Out There? The Wall Live (Има ли някой там? „Стената“ на живо), и на комплект от два диска с компилация от най-доброто на групата, озаглавен Echoes, през 2001.

Албумът Echoes предизвиква някои противоречия, защото песните в него преминават без пауза към следващите в различна последователност от тази в оригиналните албуми, а в някои случаи значителни части от песни, като Echoes, Shine On You Crazy Diamond and Marooned (Изоставен), са отстранени.

След двадесет годишна раздяла, на 2 юли 2005 г., Дейвид Гилмор, Рик Райт, Ник Мейсън и Роджър Уотърс се събират отново, за да участват в благотворителния концерт "Live Aid" по покана на Боб Гелдоф.

Ричард Райт умира на 15 септември 2008 след кратко боледуване от рак.

Mалко дискография - Цъкв

Уф....
знаете ли, когато човек има ужасно любима група и пише по всички форуми за нея, чувства се длъжен да каже няколко думи всеки път, но и изтощен....
ще копирам, пък.

Пинк Флойд имат нещо, което малко групи имат. Те са уникални. Можеш да чуеш която и да е тяхна песен и да си кажеш "О, това са Флойд".
Звученето...текстовете...
те нямат случайни песни, не пеят просто за любов, рок`н`рол и наркотици, както са правили повечето групи, за да се впишат
И псайхиделика като цяло...според мен той е едно доста различно течение, сравнен с останалите рок разклонения.
Това е култивирана музика, музика за душата, за мозъка, дълбока музика.

Споменавала съм ти май, Ро, че съм човек, който се "пали" трудно по нещо...
Не знам как Нирвана го направиха, но го направиха.
И Флойд го направиха. По различен начин, но да.
Brain damage
ми беше първата песен....останах изумена. Досега не бях чувала нищо подобно. Чудех се защо досега не съм слушала Флойд?
Изслушах целия The Dark side of the moon.
Да, един от най-добрите албуми. Заедно с The Wall и Obscured by clouds.

И The Piper at the Gates of dawn и Umagumma на Барет..

Ричард Райт ми е...тоест беше ми любимецът, държа да отбележа. Защозащозащо : (
Естествено, обожавам и Сид. Той даде началния тласък на Флойд. Той, до голяма степен, оформи звученето им. И горя кратко, но много ярко.

Now there`s a look in your eyes
like black holes in the sky..

Да, всички песни, посветени на него, ме разплакват малко.


Сега, нека добавя някои песни към списъка с любими:

Hey you !
Time
Gold is in the...
Echoes (epic)
See Emily play

Flaming
Bike
Vegetable man
Scarecrow
Mathilda mother
Shine on you, crazy diamond

Childhood`s end
Brain damage




съкровища^^
(даже и Уотърс :д)

кво му е на уотърс :О освен че е лайно, говорим си за музика
пинк флойд > сичко почти като импакт, но не ги слушам твърде често

Е, аз като говоря за любима група, не говоря само за музика :д
иначе Уотърс е страхотен музикант, нямам какво да кажа по тая точка. Все още бих дала мило и драго, за да чуя него и Дейв.

дейв :Д дейв гилмор :Д иначе сигурно си гледала онова клипче от турнето на уотърс в момента което е от лайва в който се появява и гилмор да изпълни comfortably numb.. беше толкова яко да го видя дори и на клипче че щях да се разрева

Да, гледала съм го : /
и супер много завиждам на един познат, който е ходил на турне на Уотърс
даде ми линк към клипче от концерта, направено с неговия джиесем
НАИСТИНА щях да се разрева :Д