вино от глухарчета - рей бредбъри (септ. 2010)

коментирайте

Rebel Брой мнения : 477 Age : 35 Registration date : 13.05.2009

Днес си купих книгата, така че можете да очаквате включване от мен тези дни. хаха

Rebel Брой мнения : 477 Age : 35 Registration date : 13.05.2009

Книгата е много колоритна, пъстра, свежа. Самия стил на Бредбъри е такъв. Необичайни сравнения, дълги цветни определения,
жива картина – пренасяш се там или си бил там преди. Очарована съм! Така описва чуства, случки, лица, че ги чустваш като твои,
че си го преживял ти, че на теб ти се е сличило, че ти познаваш тези хора. Сюжетът на книгата е толкова прост – лятото на едно
12 годишно момче и толкова познат. Докато четях книгата се изпълних с такава носталгия по моите вече отдавна минали 12 години,
по простотата на света, по безгрижието.
Началото на септември е чудесно време за прочитането на тази книга!

такааа
книгата е наистина много хубава, един вид невинна, детска, носталгична, летна, преходна като полъх на вятъра с мирис на глухарчета влюбено човече

въпреки че нямаше кой знае какво действие в нея тя описваше нещата по толкова страхотен начин, че дори и аз, която не си падам много по дългите описания се влюбих.
хората са представени толкова добре, някак си...започваш да обичаш хора. а за мен това също е рядкост. на рей бредбъри му свалям всички шапки, които някога ше имам, защото е адски добрия писател.
ще споделя някои от любимите ми моменти, които помня, защото нямах време да препрочета книгата, но със сигурност рано или късно ще се препрочете.

така...на този момент плаках...
Усети вкуса на ръждива топла кръв, сграбчи Том, стисна го здраво и останаха да лежат в тишината, сърцата им биеха до пръсване, а въздухът съскаше през ноздрите им. Накрая бавно, почти уверен, че всичко наоколо е изчезнало, Дъглас леко открехна едното си око.
И всяко нещо си беше на мястото.
Светът, като грамаден ирис на едно още по-гигантско око, отворило се също току-що, за да огледа всичко, го наблюдаваше втренчено.
И той разбра какво е било онова, което се бе хвърлило отгоре му, за да остане с него — и вече нямаше да му избяга.
Та аз съм бил жив! — възкликна Дъглас.
Пръстите му трепнаха, обагрени от кръв, като трофей от непознато знаме, забелязано едва сега, до този миг невидяно, а той се питаше на коя страна воюва и каква клетва е дал. Прегърнал Том, но без да осъзнава, че го държи, той допря свободната си ръка до тази кръв, сякаш кръвта би могла да се откърти, да се вземе на длан, да се оглежда от всички страни. След туй пусна Том и остана да лежи по гръб, с ръка протегната към небето, стана само глава, от която очите се взираха като стражи през бойниците на неизвестен замък в един мост — ръката му, и в пръстите, където яркият кървав вимпел трептеше на светлината.
— Лошо ли ти е, Дъг? — запита Том.
Гласът му долиташе от дъното на зелен мъхест кладенец, изпод водата, тайнствен, далечен.
Тревата шептеше под тялото му. Той отпусна ръка и усети мъхестата ножница на власинките по тревата, усети как далече някъде, чак долу, пръстите пропукват в обувките му. Вятърът въздъхна край ушите му. Светът се плъзгаше, ярък и шарен, по стъкления овал на очните му ябълки и той го наблюдаваше, както се виждат образи, разискрени в кълбо от кристал. Цветята бяха слънце и разжарени петна от синева, пръснати из гората. Птиците прехвръкваха като камъчета, разпилени по огромното обърнато езеро на небето. Дъхът му гладеше зъбите, нахълтваше леден и излизаше разжарен. Насекомите тряскаха въздуха с електрическа яркост. Десет хиляди отделни косъма пораснаха с една милионна от инча на главата му. Чуваше ритъма на сърцата-близнаци в ушите си, третото сърце туптеше в гърлото му, двете сърца пулсираха в китките му, истинското сърце блъскаше в гърдите му. Милионите пори по тялото му се разтвориха.
Наистина съм жив! — помисли си Дъглас. — Досега не съм го знаел, или съм го бил забравил!
Извика това гръмко, но безмълвно, поне десетина пъти! Гледай, гледай! Вече дванайсетгодишен и чак сега! Чак сега да открие този безценен часомер, този светлозлатен часовник, с гаранция за седемдесет години, оставен под дървото и намерен по време на боричкането.
— Хей, Дъг, да не ти е лошо?
Дъглас викна, сграбчи Том и двамата се претърколиха.
— Дъг, ти си луд!
Луд!
Свлякоха се по нанадолнището, слънцето нахлуваше в устата им, сипеше се в очите им като счупено лимоновожълто стъкло, задъхваха се като пъстърви, изхвърлени на брега, от смях в очите им излязоха сълзи.
— Не си полудял, нали, Дъг?
— Не, не, не, не, не!
Затворил очи, Дъглас виждаше петнисти леопардови лапи в мрака.
— Том! — викна той, а сетне прошепна: — Том… всички ли на този свят… всички ли знаят, че са живи?
Сигурно. Да, дявол да го вземе! Леопардите затичаха безшумно към още по-тъмни гори, където очите не можеха да се извъртят, за да ги проследят.
— Дано да знаят — промълви Дъглас. — О, дано да го знаят.

а дали всички знаят? за жалост не....
другото което помня много ясно беше за машината за щастие
ох, наистина трябва да я прочета пак.
тук има една много хубава статия за книгата
http://starlighter.info/br_18_2008/spec2.html

абее адски хубавата книга, който не я харесва няма чувства и не е бил дете. това ми е извода

» Рей Бредбъри, 451 градуса по Фаренхайт (юли2011)
» предложения за окт. 2010
» предложения за 15-30 септ
» Сайкобили директно от Унгария с The Silver Shine на 19 септ.
» ноември 2010